smtn old

Искаш да свърши по-бързо, а го разпъваш още и още. Излизаш някъде леко усмихнат, подритваш асфалта. Там е онова прекрасно усещане, че живееш. Върви си! Залиташ оттам нанякъде, гледаш лицата на хората вън. Музиката убива, кафето не буди, приспива, цигарата… Разликата между тази цигара и след няколко часа те подсеща, че и дори за това понякога има моменти, в които димът на една цигарата поема цели часове. Автобусът ти идва, качваш се, точно отрязано време. Гледаш през прозореца и не виждаш такси, кола, хора. Вървят си абсолютно напразно пред погледа ти. Спират. А ти виждаш в стъклото отражението си, отражението… Спестяваш продължението, няма смисъл, няма защо. Искаш да отмине и да го забравиш, но не го пускаш. А новите ти моменти така отлитат в забрава накрая. Забравяш онзи разговор снощи, уж беше интересен. Отърсваш се, но не можеш да вкараш мислите си загубени в безпорядъка на несъзнателните стремежи. Да ги вкараш в релси, вместо това пак ги обвързваш. Още по-несъзнателно. Фазата е търся, а не намирам. Явно с причина, търпение, време, майната ви,и на мен. Автобусът спира, слизаш, забравяш въпроса, трябва. Задушен е още преди да поникне между натрупаното. Кое те държи, питаш, знаеш, не правиш нищо обаче. Качваш се, слизаш, продължаваш деня си и се връщаш. Себе си, а после четвърт минута и си обратно вътре .Гадно е да ти е романтично, нищо романтично, ледено. Лед си трупаш, лед трошиш, през лед вървиш, ледено е…